Почти всички парламентарно представени сили направиха заявки, че ще внесат или подкрепят промени в Конституцията. „Лекс“ реши да се обърне към доказани авторитети в правната наука и практика с въпроса какво според тях трябва и може да се промени в основния закон. Представяме ви отговора на декана на Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ проф. Даниел Вълчев.
Самият въпрос какво трябва и може да бъде променено в Конституцията е малко подвеждащ. Той предпоставя разбирането, че българската Конституция има някакви лесно установими недъзи, които опитна депутатска ръка би могла с един замах да изпрати в миналото, стига лошите да не пречат на добрите.
Според мен изходното положение при дебат относно Конституцията следва да бъде различно.
Моят някогашен професор по административно право Кино Лазаров обичаше да казва, че животът е по-богат от човешкото въображение. С това ни обръщаше внимание, че колкото и добър да е един закон, винаги ще има случай, от гледна точка на който измислените от човека законови правила да изглеждат незадоволителни. Затова и един добре изграден правен ред притежава механизми, чрез които преодолява сковаността и формализма на закона, и го прави една добра дреха на иначе постоянно развиващите се отношения в обществото. Това с още по-голямо основание се отнася до Конституцията – едва ли някой ще оспори, че промените в нея трябва да са редки, добре премислени, респективно добре комуникирани, и надскачащи политическото злободневие.
Дебатът (доколкото някога изобщо го е имало) за това какво да се измени и допълни в българската Конституция е по дефиниция политически дебат. Дори когато спорят юристи по конкретни предложения за конституционни разпоредби, общият контекст е винаги политически. Така и твърденията, че днес отново е нужно да се изменя и допълва Конституцията, са, разбира се, в основата си политически. Проблемът е (поне според мен), че в случая те не са нищо повече от това.
Защо мисля така?
Първо, разбирането, че реформата в съдебната система (каквото и съдържание да се влага в това, превърнало се в политическа мантра, словосъчетание) изисква конституционни промени, ни съпътства вече две десетилетия. През този период бяха предприети пет изменения и допълнения на Конституцията, четири от които свързани със съдебната система. Всички тези четири изменения и допълнения на Конституцията бяха широко рекламирани като препоръчани или поне одобрени от външен авторитет (разнообразни органи на ЕС, Венецианската комисия, ГРЕКО, Съвета на Европа и т.н.). Убедено и във висок регистър се твърдеше, че те са първа и разбира се решителна крачка по пътя на съдебната реформа. Едва ли е нужно да припомням, че нито едно от тези изменения и допълнения на Конституцията не доведе до съществено подобрение във функционирането на съдебната система, а последните изменения и допълнения (тези от 2015 г.) определено влошиха и без това недостатъчната прозрачност и предвидимост в дейността на Висшия съдебен съвет.
Второ, ако някой наистина иска да инициира важни конституционни промени, той трябва да поеме един определен и доста ясен път. Първата стъпка би трябвало да бъде очертаването на проблемите, чието решение се търси през изменение на Конституцията (ако това е възможно да се постигне по друг начин, то този начин е винаги за предпочитане). После – да се представи законопроект и да се отпочне широк публичен дебат по него. И едва след това – да се търси аритметично мнозинство за приемането на законопроекта.
Какво видяхме през последните месеци – силно, но без никаква конкретност, говорене за конституционни промени и започване на странни консултации между политическите сили за конституционно мнозинство. Но как може да има разумен (макар и между политици) разговор за изменение и допълнение на Конституцията, без да има поне някакво най-малко общо кратно във виждането за проблемите, чието решение ще се търси? И как е възможно да се търси конституционно мнозинство, без да има някакъв (макар и грубо скициран) законопроект?
Изкушавам се да спомена и още нещо – повечето идеи за изменение и допълнение на Конституцията, които небрежно се хвърлят пред публиката, са в откровено противоречие или поне в дискретно напрежение с Решение № 3 от 2003 г. на Конституционния съд. Логично е да се запитаме дали пък не може това решение да бъде преодоляно. След Решение № 3 от 2020 г. излиза, че може. Но това трябва да стане с внимателно премислено и умно формулирано сезиране на Конституционния съд, по каквото не ми е известно някой сериозно да работи.
Накратко, моето разбиране е, че новата порция говорене за конституционна реформа има две цели, нямащи нищо общо с правото. От една страна се търси политическо позициониране и евентуално оправдание както на вече консумирани безпринципни компромиси, така и на предстоящи по-резки политически движения. От друга страна – създаването на очаквания за предстоящи изменения и допълнения на Конституцията е добро оправдание да не се прави нищо дотогава. Например, да не се избере нов Висш съдебен съвет. И няма защо да се учудваме, ако междувременно настоящият Висш съдебен съвет избере и нов главен прокурор.
А ако един ден има истински дебат за българския конституционен модел и неговото бъдеще, за мен би било чест да участвам в него и да представя своите виждания.
Източник: LEX.BG
