Сред най-старите и най-упорити човешки въпроси е един, на който никой не може да отговори от собствен опит пред останалите: какво става с човека след смъртта?
Почти всяка цивилизация е дала свой отговор. Но редом с него възниква и друг, много практически въпрос: може ли живият да направи нещо за починалия?
Да го снабди с храна за пътя? Да му остави оръжие и дрехи? Да му помогне да премине опасностите на отвъдното? Да принесе жертва? Да се моли за него? Да даде милостиня от негово име? Да извърши ритуал, който ще подобри следващото му прераждане? Или, ако никакъв отвъден свят не съществува, поне да запази паметта му?
Отговорите са различни, но самият въпрос е поразително устойчив.
И може би тъкмо отношението към мъртвите разкрива най-дълбоко как една култура разбира човека.
Праисторията: първият въпрос без писмен отговор
За вярванията на праисторическия човек трябва да говорим предпазливо. Той не ни е оставил богословски трактати. Археологията намира тела, охра, оръдия, животински останки, украшения и внимателно оформени гробове, но смисълът им трябва да бъде реконструиран.
Съществуват убедителни свидетелства за преднамерени погребения още при неандерталците. Smithsonian отбелязва, че те са погребвали своите мъртви и че при някои погребения са откривани предмети, които могат да бъдат тълкувани като приношения. Същевременно археолозите предупреждават, че особено при най-старите находки връзката между гробните дарове и вярата в задгробен живот не може да бъде доказана автоматично.
При по-късните праисторически общества картината става по-ясна. Покойници са погребвани с оръжия, инструменти, украшения, храна, съдове и предмети, свързани със социалното им положение. Деветхилядолетното погребение от Бад Дюренберг например съдържа изключително богат набор от предмети и животински останки, част от които са тълкувани във връзка с особената роля на погребаната жена.
Ние не знаем как праисторическият човек е наричал душата и дали изобщо е имал понятие, съответстващо точно на нашето. Но още тук се появява нещо, което ще съпровожда човечеството хилядолетия: мъртвият продължава да бъде третиран като някой, а не като нещо.
Египет: най-мащабният проект за вечен живот
Никоя древна цивилизация не е превърнала грижата за отвъдната съдба на човека в толкова сложна система, както Древен Египет.
Смъртта не унищожава личността, но я поставя пред опасно преминаване. Египетските представи за човека включват различни аспекти на неговото същество – сред тях ка и ба – а запазването на тялото има значение за следсмъртното съществуване. Оттук произлиза мумифицирането, но то е само част от огромна религиозна система.
Това, което днес наричаме «Книга на мъртвите», всъщност е съвременно название на сборници от заклинания и ритуални текстове, предназначени да подпомогнат починалия в пътя му през отвъдното. Погребалните изображения, амулетите, саркофазите и фигурките ушебти също имат функция: да защитят, снабдят или заместят починалия при изпълнението на задълженията му в другия свят.
Следователно египтянинът не просто погребва своя близък. Той го екипира за вечността.
Живите продължават да участват в неговото съществуване чрез приношения. Храна и напитки се оставят или ритуално се призовават за починалия. В Древния Близък изток са известни дори надписи, които молят бъдещите живи да оставят храна или да произнесат молитва за мъртвия.
Тук грижата за мъртвия е почти материална: той трябва да бъде запазен, защитен, нахранен и преведен през изпитанията на отвъдния свят.
Месопотамия: мрачният свят под земята
В Месопотамия перспективата е значително по-мрачна.
Шумерски, акадски и вавилонски текстове описват царството на мъртвите като тъмно подземно съществуване. За разлика от египетската надежда за преобразен и благополучен вечен живот, тук отвъдното често изглежда като бледо продължение на земното битие.
Но именно затова живите имат задължения към починалите.
На мъртвите се поднасят храна и напитки. Потомците трябва да поддържат връзката с предците, а лишеният от грижа мъртвец може да се превърне в опасен и неспокоен дух. В месопотамските представи мъртвите обитават подземния свят, но продължават да зависят в известна степен от живите.
Така се появява мотив, който ще срещаме отново и отново: мъртвите трябва да бъдат почитани не само от любов, но понякога и от страх.
Гърция и Рим: да дадеш място на мъртвия сред мъртвите
Омировият Хадес не е рай. Сенките на починалите съществуват, но тяхното съществуване е бледо и лишено от пълнотата на земния живот.
И все пак преминаването дотам трябва да бъде извършено правилно.
Затова отказът от погребение в гръцкия свят не е просто унижение на трупа. Той може да бъде лишаване на починалия от полагащия му се преход към света на мъртвите. Именно върху това стъпва и трагедията на Софокловата «Антигона»: спорът е не просто за тялото на Полиник, а за задължението на живите към мъртвия.
Гърците посещават гробовете и извършват възлияния и приношения. Археологически находки показват дори съдове, направени така, че излятата течност символично да достига земята и мъртвия под нея.
Римската религия доразвива семейното измерение на тази връзка. Manes – обожествените или почитани духове на предците – остават част от света на семейството. Празници като Parentalia поддържат връзката между поколенията.
Мъртвият вече не участва във всекидневния живот, но не е напуснал напълно общността.
Езическа Европа: мъртвият продължава пътя си
Под общото название «езичество» стоят твърде различни религии, за да бъдат сведени до една система. Но сред германски, скандинавски, славянски и други европейски народи отново откриваме идеята, че смъртта е преминаване, за което починалият трябва да бъде подготвен.
При скандинавците дори самото отвъдно не е едно. Валхала е само една от възможните съдби и не бива да се представя като универсалния «викингски рай». Съществуват Хел, владенията на Фрея и други представи за посмъртната участ.
Гробните дарове обаче говорят красноречиво. Във викингските гробове се срещат оръжия, инструменти, украшения, кучета, предмети от бита и храна – вещи, които могат да съпровождат мъртвия в следващото му съществуване.
При славяните картината е още по-трудна за реконструкция, защото дохристиянските писмени свидетелства са оскъдни, а много древни представи са достигнали до нас преобразени в християнска народна култура.
Етнографският материал обаче пази изключително устойчивата представа, че душата известно време остава близо до дома и постепенно преминава към света на предците. Храна, дрехи, предмети, поменални трапези и определени дни за общуване с мъртвите са част от този сложен пласт.
Тук границата между любов и страх отново е тънка. Добрият предшественик закриля рода; неспокойният мъртвец може да се завърне.
Китай: семейството не свършва със смъртта
В традиционната китайска култура въпросът придобива друго измерение. Култът към предците е тясно свързан със самото устройство на семейството.
Починалият предшественик не престава просто да принадлежи към рода. Живите продължават да имат задължения към него. Почитането на предците, приношенията, паметните таблички и грижата за гробовете поддържат връзката между поколенията.
Тази традиция преминава през различни религиозни системи – древната китайска религия, конфуцианството, даоизма, китайския будизъм – и не може да бъде сведена изцяло до нито една от тях.
Археологията показва колко древна е китайската грижа за отвъдното: още неолитните погребения на културата Лянджу съдържат сложно изработени ритуални предмети от нефрит.
А традицията продължава и днес. Китайски празници на мъртвите съчетават почит към предците, приношения и грижа дори за онези неспокойни духове, които нямат потомци, способни да се погрижат за тях.
Това е една от най-последователните цивилизационни идеи за мъртвите: семейството включва не само живите му членове.
Юдаизмът: от Шеол към възкресението
Старозаветната представа за отвъдния живот не е идентична с по-късните юдейски учения.
В ранните библейски текстове срещаме Шеол – областта на мъртвите, описвана по-скоро като мрачно и безсилно състояние, отколкото като подробно разработен рай или ад. Постепенно в юдейската мисъл все по-ясно се появяват идеите за възкресение, съд и Olam Ha-Ba – «Бъдещия свят». Книга Даниил вече говори недвусмислено за възкресение – едни за вечен живот, други за осъждане.
Юдаизмът обаче е много предпазлив към опитите за общуване с мъртвите. Библейската забрана на некромантията поставя ясна граница между почитането на починалия и опита той да бъде превърнат в посредник към свръхестественото.
Грижата се проявява преди всичко чрез достойно погребение, траур, молитва, благотворителност и памет. Кадишът, макар често наричан «молитва за мъртвите», всъщност е възхвала на Бога и не представлява описание или призоваване на починалия.
Мъртвият е поверен на Бога; живият носи отговорност за паметта, молитвата и праведния живот.
Християнството: смъртта вече не е последната дума
Християнството извършва решителна промяна в разбирането на смъртта.
Неговият център не е просто идеята, че «душата е безсмъртна». Това схващане само по себе си е познато и на античната философия. Центърът на християнската надежда е Възкресението.
Христос умира, слиза в царството на смъртта и възкръсва. Затова християнската есхатология очаква не окончателно освобождаване на душата от тялото, а възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век.
Оттук идва и особеният християнски смисъл на грижата за починалия.
Тялото се почита, защото е тяло на човешка личност и е предназначено за възкресение. Но най-съществената грижа вече не е снабдяването на мъртвия с материални предмети. Живите се молят за него.
В православната традиция молитвата започва още при отделянето на душата от тялото. Следват опело, панихиди, помени, поменаване на Божествената литургия, молитви на третия, деветия и четиридесетия ден и годишнини. Починалите постоянно се поменават и в богослужебния живот на Църквата.
Това е принципно различно от магическата идея, че човекът механично снабдява мъртвия с необходимото. Християнинът не управлява отвъдната съдба на починалия. Той го поверява на Божията милост.
Католицизмът развива учението за чистилището – следсмъртно очистване на онези, които умират в Божията благодат, но все още се нуждаят от очистване. Оттук идва и ясно формулираната възможност живите да им помагат чрез молитви, Евхаристия, милостиня и други благочестиви дела.
В протестантството картината е много по-разнообразна. Реформационните традиции по принцип отхвърлят чистилището и идеята, че човешки действия могат да променят следсмъртния съд над покойника. Някои протестантски църкви обаче запазват молитвено възпоменаване на починалите, докато други съсредоточават погребалната служба почти изцяло върху утешаването на живите и надеждата във възкресението. Англиканската богослужебна традиция например съдържа молитви при възпоменаване на починалия и изрично поставя смъртта в перспективата на възкресението.
Така в християнството връзката между живи и мъртви не е прекъсната от смъртта, защото и едните, и другите принадлежат на Бога.
Ислямът: животът в барзах и делата, които продължават
Ислямът също разбира смъртта като преход, а не като унищожение.
Между земния живот и окончателното възкресение се намира барзах – междинното състояние на починалите. След възкресението идват съдът и окончателната участ на човека – Джанна или Джаханнам, раят или адът.
За живите това означава, че отношението към починалия не приключва с погребението.
Молитвата за него има значение. Особено показателен е хадисът в «Сахих Муслим», според който след смъртта делата на човека престават с три изключения: продължаваща милостиня, полезно знание и праведно дете, което се моли за него.
Друг хадис от същия сборник изрично допуска милостиня да бъде дадена от името на починал човек.
Така ислямът също познава идеята, че любовта и религиозното задължение на живия могат да продължат да носят полза на починалия, макар окончателният съд да принадлежи единствено на Аллах.
Индуизмът: мъртвият между предците и новото раждане
При индуизма европейското понятие «отвъден свят» вече започва да става недостатъчно.
Смъртта не е непременно преминаване към едно окончателно място. Тя е част от самсара – кръговрата на раждане, смърт и ново раждане, определян от кармата. Върховната религиозна цел е освобождаването от този кръговрат – мокша.
И все пак индуистката традиция съчетава учението за прераждането с изключително силна грижа за починалите предци.
Ритуалът шраддха има древни ведически корени и се превръща в една от устойчивите форми на почит към предците. Принасят се храна, вода и ритуални дарове, а потомците – традиционно особено синът – изпълняват задължения към починалите членове на рода.
На пръв поглед тук има парадокс. Ако починалият се преражда, защо трябва да бъде хранен като предшественик?
Отговорът е, че индуизмът не е единна философска система, възникнала наведнъж. В него са наслоени ведическият култ към предците, различни представи за посмъртно съществуване, учението за кармата и прераждането и по-късните философски концепции за освобождение.
Тъкмо това прави индуистката грижа за мъртвите толкова интересна: починалият едновременно принадлежи към рода и към огромния космически кръговрат на съществуването.
Будизмът: как помагаш на мъртвия, ако няма вечна душа?
Будизмът поставя още по-труден философски въпрос.
Едно от основните му учения е анатман – отсъствието на неизменна, вечна индивидуална душа. Това обаче не означава, че смъртта е абсолютен край. Кармическата обусловеност продължава и води към ново раждане, докато не бъде прекъснат кръгът на самсара и не бъде постигната нирвана.
Следователно не се «преражда душата» в обичайния европейски смисъл. По-скоро едно обусловено съществуване поражда друго чрез причинната връзка на кармата.
И въпреки това будистките общества развиват богата култура на грижа за починалите.
Особено важно е посвещаването или прехвърлянето на заслуги – добри дела, дарения и религиозни действия се извършват с намерение ползата от тях да бъде насочена към починалия. Под различни форми тази практика присъства в основните будистки традиции.
Тибетският будизъм развива сложни представи за междинните състояния между смъртта и следващото раждане; в Източна Азия будизмът се преплита с древния култ към предците; в Тхеравада даренията към монашеската общност могат да бъдат посвещавани на починали роднини.
Така будизмът показва нещо любопитно: грижата за мъртвия може да съществува дори в религия, която отрича вечната индивидуална душа.
Съвременният секуларен човек: когато няма къде да отиде мъртвият
Материалистическата картина изглежда най-проста.
Човекът е биологичен организъм. Със смъртта мозъчната дейност прекратява, съзнанието изчезва и личността повече не съществува. Няма душа, съд, рай, ад, прераждане или свят на предците.
Ако тази предпоставка бъде приета докрай, за самия мъртвец вече не може да бъде направено нищо.
И въпреки това грижата за него не изчезва.
Секуларният човек продължава да пази гробове, да издига паметници, да отбелязва годишнини, да съхранява снимки и вещи, да говори с починалия мислено или на гроба му. Държавите строят мавзолеи и мемориали. Обществата пазят минута мълчание. Имената на мъртвите се изписват върху камък, метал и стени.
В XXI век се появи и нещо, което предишните цивилизации не са познавали – дигиталното присъствие на мъртвите.
Профилите в социалните мрежи остават. Снимките, видеозаписите, съобщенията и гласът на човека могат да преживеят тялото му. Изследователите вече говорят за «digital death», «digital legacy» и виртуални мемориали – нови пространства, в които отношенията с физически отсъстващия човек продължават.
Получава се своеобразен парадокс.
Религиозният човек се грижи за мъртвия, защото вярва, че той продължава да съществува.
Секуларният човек се грижи за паметта му, именно защото вярва, че той вече не съществува.
Но външните прояви понякога удивително си приличат.
От хляба за мъртвия до молитвата за душата му
Ако погледнем цялата човешка история отдалеч, ще видим как средствата се променят, но връзката остава.
Праисторическият човек поставя предмет до тялото.
Египтянинът снабдява покойника за опасното му пътуване към вечността.
Месопотамецът му носи храна.
Гъркът извършва възлияние над гроба.
Римлянинът почита предците на рода.
Скандинавецът изпраща мъртвия с оръжията и вещите му.
Славянинът оставя трапеза за душите на предците.
Китаецът продължава семейните си задължения и след смъртта на родителя.
Юдеят пази паметта и възхвалява Бога.
Християнинът се моли: «Упокой, Господи».
Мюсюлманинът се моли и дава милостиня от името на починалия.
Индуистът извършва шраддха.
Будистът посвещава заслуга.
Атеистът поставя цветя и казва: «Няма да те забравя».
Разликите между тези действия са огромни и не бива да бъдат заличавани. Зад тях стоят несъвместими представи за Бога, човека, душата, времето, съда, кармата и вечността.
Но зад всички тях може да бъде открит един удивително устойчив човешки импулс: отказът смъртта веднага да превърне личността във вещ и миналото в нищо.
Единственото същество, което погребва и помни
Човекът знае, че ще умре. И това знание вероятно стои в основата на огромна част от културата му.
Гробът е едновременно знак за смъртта и протест срещу забравата.
Молитвата за починалия казва, че отношенията с него продължават пред Бога. Жертвата и приношението казват, че живият още може да му помогне. Култът към предците казва, че мъртвият още принадлежи към семейството. Мемориалът казва, че човекът трябва да остане поне в паметта на общността.
Дори когато модерният материализъм отнеме на мъртвия всяко отвъдно битие, той трудно успява да убеди живия да се отнася към останките на любимия човек като към обикновена материя.
Затова историята на грижата за мъртвите всъщност не е история на смъртта.
Тя е история на това какво различните цивилизации смятат, че в човека не трябва – или не може – да бъде унищожено от смъртта.
Източници
- Smithsonian Institution – Human Origins Program
- Australian Museum
- State Museum of Prehistory, Halle
- British Museum
- The Metropolitan Museum of Art
- Institute for the Study of Ancient Cultures, University of Chicago
- Smithsonian National Museum of Asian Art
- National Museum of Denmark
- Institute of Ethnology and Anthropology, Russian Academy of Sciences
- Institute for Balkan Studies, Serbian Academy of Sciences and Arts
- Orthodox Church in America
- Catechism of the Catholic Church, Vatican
- Church of England
- My Jewish Learning
- «Сахих Муслим»
- Oxford University Press / Oxford Academic
- Candi K. Cann, Pocket Memorials: Digital Death and the Smartphone
- Elaine Kasket, Mourning and Memorialization on Social Media
- Matthew R. Sayers, Feeding the Dead: Ancestor Worship in Ancient India
- James Egge, Merit Transfer
