ВЪЗТОРГ
Да, тя живее тук, на този свят –
при извора на жадните ми устни!
Дъхът й като розмаринов цвят,
целувките й – от меда по-вкусни.
Прегръдките й шемети люлеят.
Очите й избликват светлина.
Гърдите й любовни химни пеят…
Взел Бог за триста, дал го на една!
ШЕХЕРЕЗАДА
О, скрито в броеницата мънисто!
О, гюл-трендафил, разцъфтял за мен!
В очите ти заключила си триста
наложника от мъжкия харем.
Но мене не успя. Ще те плячкосам
и всички други ще освободя.
Кълна ти се в най-влюбения косъм
на бялата си, глупава брада!
ДУМИ
Косите – водопад, целувка – огън…
Но как да обрисувам синева?
Небесни са очите ти. Не мога
за тях да изнамеря аз слова.
Те още са загадка и магия.
Молитва мълком, за да полетя
към тяхната безбрежност, и открия
най-скътаните думи на света.
ТИ И ВЯТЪРЪТ
На клонка от бадем аз пак ще те открия,
защото си цветче от мартенска магия.
Крилата светлина. Ухание, с което,
притворя ли очи, достигам до небето.
След всеки нов цъфтеж ти ставаш все по-бяла.
Повтаряш пролетта, в душата оцеляла.
Въздъхна ли сега, цветче, ще те отроня.
Но вятърът съм аз – знам как да те догоня.
АПОТЕОЗ
Здравей, ти слънце мое под клепача!
Сполай ти за насъщното огниво!
Събудих те в окото си – и значи,
че тайнството ми да съм жив, е живо.
И с моя хвърковат побратим-вятър
божествени лазури пак ще дишам.
Крилото му ще топна в светлината,
и с него любовта си ще опиша!
ПАСТОРАЛ
Заченала любов, земята ляга
в нозете на един бадем бухлат.
Една пчела – един усърден ангел –
въздава добрина от цвят на цвят.
И този миг докрай ме очарова,
щом нежността достига висини
такива, че се чувствам аз виновен
за всички непогалени жени.
НЕВЕДОМОТО
Мистерията в нейните очи
мъчително засмуква сетивата.
Не мога… Ако можеш, отречи
магическата сила на жената!
Кажи, че е е измама, срам и грях
мъжът по чародейки да въздиша.
Аз смисъла си вече разгадах –
неведомото в стих да го опиша!
УТРО
Изгря в небето златната паричка.
Направи ме с един ден по-богат.
Започва да ми се подрежда всичко.
Копнеж! Летеж! Надежда! Вишнев март!
И чакам друго чудо да се случи –
по спешност да пропее есемес:
„Ела, любими, чувството отключих.
Обувките си захвърли и влез!”
БЕСАМЕ МУЧО
Целуни ме. Целувката може
да е утре от лед по-студена!
Всички мигове са неотложни!
Всяка радост е тъй ефимерна!
Ах, целувай, додето в безкрая
от целувките двама възкръснем!
И тогава отново от рая
забранения плод ще откъснем!
Източник: Литературен свят
Ботьо Буков е роден на 6 юли 1948 г. Живее в Стара Загора. Завършил е испанска филология в Софийския университет и е сред основателите на Съюза на преводачите в България. Автор е на поетичните книги: „Искрата надживява пепелта” (1990), „Преди да станеш сън” (2004), „Аз, вятърът” (2009), „Произведен в България” (2014), “Кръг на самотата” (2016); на детските книги със стихове „Пъстроцветни” (1985), „Въпрос на вкус” (1995), „Светофар – добър другар” (1995), „Доктор Не боли” (2014), както и на преводни произведения в проза и поезия – от и на испански език, сред които „Колелото на съдбата” от Онелио Хорхе Кардосо, „Въздух наш” – избрана поезия от Хорхе Гилен, „Меко казано” от Валери Петров и други. Автор е и на сатирични произведения. Член е на СПБ и на СБП. Произведенията му са публикувани в литературния печат у нас и в чужбина. Ботьо Буков е отличен на Националния поетичен конкурс „Пеньо Пенев” в Димитровград, носител е също на наградата „Стара Загора” за художествен превод, както и на специалната награда в националния конкурс за поезия „Академик Николай Лилиев” (2015 г.)
