Национализмът вече не трябва да бъде мръсна дума

На фона на цялото объркване и несигурност около Доналд Тръмп, търговските мита и перспективите за мир в Украйна едно нещо трябва да е ясно: самият свят на мечтите за \\\”края на историята\\\” на глобалистките елити е към своя край. Тяхната фантазия за мирен, проспериращ световен ред без граници, управляван от бюрократи и банкери, беше брутално разкрита.

Вместо това живеем, както писах миналия месец, в \\\”нов свят на национални държави\\\”. Демократичните нации сега трябва да се събудят и да защитят интересите на своя народ в бурни времена.

Това, което е далеч по-малко сигурно обаче, е дали повечето западни лидери имат политическата воля да се справят с такива драматични промени. Европейските лидери сега може да твърдят, че формират \\\”коалиция на желаещите\\\” да защитават украинския суверенитет. И все пак тези либерални глобалисти са твърде уплашени да бъдат наречени националисти, за да се застъпват за собствените си нации. Ето защо те се отдръпват от ужас от първия за нацията вик на президента Тръмп \\\”Да направим Америка отново велика\\\”.

Ако искаме да се възползваме от момента, да дадем глас на милиони политически бездомни европейци, време е да настояваме за народно патриотично възраждане и рехабилитация на национализма.

Поразително е, че днес, както пише Франк Фуреди от мозъчния тръст MCC в Брюксел, \\\”завръщането на националната държава като ключов фактор в воденето на глобалните дела… не съвпада с възхода на силно чувство за национално самосъзнание\\\”. Вместо това национализмът \\\”все още е относително слаб и като идеология все още очаква своята рехабилитация\\\”. В Западна Европа \\\”дори консерваторите не са склонни да се описват като националисти\\\”, като национализмът се възприема като толкова негативен, че \\\”се страхуват да не бъдат дискредитирани, ако се идентифицират с него\\\”.

Западните политически елити прекараха десетилетия в превръщане на национализма в мръсна дума. Това винаги е било основно за тяхното недоверие към демото, хората.

Това, което сега е Европейският съюз, е изградено върху фалшивата представа, че ужасите на Втората световна война са причинени от това, че са позволили на невежите маси да се заразят от националистическата политика. Известният италиански манифест от 1944 г., сега възхваляван от левицата като основополагаща харта на европейския проект, изрично говори за опасността националната политика да се смеси с \\\”нажежаната лава на народните страсти\\\” и необходимостта от \\\”солидна международна държава\\\”, която да държи вулканичните национални демоси под контрол.

Напоследък брюкселските елити използваха твърдението за \\\”национализъм\\\” като пръчка, за да се опитат да дискредитират и отблъснат суверенно-популистките партии. Както се подиграва бившият председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер: \\\”Популистите, националистите, глупавите националисти, те са влюбени в собствените си страни\\\”.

Идеята, че има нещо глупаво и перверзно в любовта към собствената си страна, е била набивана на поколения млади европейци от образователните системи, които опровергават западната история и цивилизация като непрекъсната тъмна епоха. Тъй като патриотизмът е представен като исторически проблем, не е чудно, че проучванията показват, че малко от младите хора в Европа казват, че сега са готови да се борят за страната си.

Как биха могли западните елити, които направиха всичко, за да превърнат национализма в поредната неописуема дума \\\”N\\\”, сериозно да очакват от нас да повярваме, че те сега за една нощ са обърнати към страстен патриотизъм, готови да защитават нашите нации?

Проблемът беше подчертан тази седмица във Великобритания, където премиерът Киър Стармър използва Деня на Свети Георги, честването на светеца-покровител на Англия, за да се опита да \\\”отнеме\\\” знамето и патриотизма от бунтовническата Реформа на Обединеното кралство на Найджъл Фараж. Трудна задача за лидера на Лейбъристката партия, която презира традиционно патриотичната работническа класа.

Гамбитът на Стармър беше да свърже токсичния национализъм с малките бунтове, които последваха убийството на три млади момичета в Саутпорт миналото лято. Истинската му цел бяха не само малкото хора, отговорни за осъдителното насилие, но и всеки, който е загрижен за въздействието на масовата имиграция върху нашата страна и култура, някои от които британските власти се оказаха склонни да затворят за изразяване на мнението си онлайн.

Стармър се опита да противопостави това на положителния патриотизъм на хора от различни общности, които се събират, за да почистят след бунтовете. В тази жалка дребнобуржоазна версия на патриотизма на Лейбъристката партия националните чувства са приемливи само ако това означава нещо като подкрепа на Националната здравна служба, като се обедините, за да ръкопляскате учтиво за медицинските сестри по време на блокирането на COVID, или да подкрепите националния отбор по футбол, стига да го правите тихо, трезво и без да обиждате германските привърженици.

Как Стармър или който и да е друг центристки лидер очаква да мобилизира хората да защитават своята нация и европейска цивилизация на тази основа? Дали от въображаемите сили, които той обеща да изпрати в Украйна, ще се очаква да се бият или просто да прочистят след руснаците?

Време е да си \\\”върнем\\\” идеята за патриотизъм от елитите и да освободим националното съзнание от всички негативни етикети, които са му сложили.

Исторически погледнато, мнозина са правили разлика между патриотизъм, разглеждан като потенциално прогресивен и следователно добър, и национализъм, осъден като реакционен и потенциален източник на расистка. Сега обаче тези елитаристи, които водят война срещу западната история, се стремят да криминализират всяка форма на народен патриотизъм, като обвиняват патриотите, които са изковали съвременна Европа от Просвещението насам, че са посадили корените на расизма и потисничеството.

Изправени пред такива политически обиди, консерваторите със сигурност трябва да спрат да се защитават по отношение на имената им и да застанат на четири позиции за рехабилитацията на народния патриотизъм и национализъм. Не е расистко да виждаш нещо положително в това да си англичанин, французин, италианец, германец, унгарец или която и да е друга националност.

Възродената привързаност към нацията може да предложи сигурен дом за масите, откъснати от корените си от политиката на глобалистките елити. Нещо повече, националното съзнание и защитата на националния суверенитет дават на хората шанс да поемат демократичен контрол върху съдбата си.

Нека винаги помним, че националната държава е единственият модел, върху който е доказано, че демокрацията работи; всяко говорене за \\\”общоевропейска демокрация\\\” или \\\”глобална демокрация\\\” е просто прикритие за управление на непредставителните бюрокрации на ООН, Световната здравна организация или Европейската комисия.

Антинационализмът и антипопулизмът на елитите на ЕС са свързани със страха и омразата към демоса. Сега е по-ясно от всякога, че в политическо отношение ние сме две Европы: официална Европа, в която старите партии се вкопчват във властта, и другата Европа, в която милиони, които страдат от последиците от масовата си миграция и политиките за нулеви нетни емисии, се обръщат към национално-консервативните партии.

Консерваторите не трябва да приемат популисткия бунт само като най-добрата надежда за оформяне на бъдещето на Европа. Те също така трябва да се борят, за да дадат на популизма положителна политическа история, като настояват, че патриотизмът не е играчка на учтивите класи и че национализмът вече не трябва да се счита за мръсна дума.