Лятото клонеше към края си, но не искаше да се предава. В 13-то вътрешно отделение на градската болница пациентите набъбваха. Всеки ден приемаха по един-двама. И ето че стаята на Петър Василев се напълни с още трима – с разбити сърца. Той, бившият сондьор, който бе пропътувал нашир и длъж страната, се пенсионира преди пет години. И хайде на село, младите да се разширят. Беше здрав като скала, каква ли не хамалогия бе минала през ръцете му. И понеже не му се стоеше айляк, послуша сина и дъщерята, остави им по един апартамент, и със жена си отново станаха жители на село. Кръгът се затвори, откъдето бе тръгнал преди 40 години. Върна се на същото място. Само че майка му и баща му бяха починали, къщата клекнала, а оградите с комшиите паднали. След като за едно лято се справи със строителството, на другата година се наложи да си припомни или по-точно да научи отново как се отглежда разсад, как се оре двора, как се копае, сее и прибира стоката. Животните сега бяха стихията му: кокошки, прасета, кози, овце, магаре… Работеше като часовник, пиеше си виното и ракията, докато една сутрин часовникът цъкна и спря за малко, а после се засили като луд.
– Абе, чувствам аз, че краката не ме държат – обясняваше на новоприетите – нямам сила да се прибера от кочината до вкъщи. И ей ме тук, вече две години – през месец, през два – да ме позакърпят. Казват ми докторите да оставя работата, но мога ли изведнъж…
Останалите го гледаха и слушаха, нали бе старши на стаята. Пък и сладкодумен. Лицето му – заоблено и изпънато по младежки, говореше със самочувствие, надсмиваше се на болестта. Личеше си, че обича живота, искаше да бъде, което е бил. Заран винаги заставаше пред огледалото, сресваше дълго гъстата и прошарена коса и с нескрито желание оглеждаше младите сестрички. Не подминаваше и болните баби от отделението, негови връстнички. Какво им говореше насаме, с какво ги омайваше, но те с охота отговаряха на пиперливите му дръзки задявки.
– Само приказваш – усмихваха се те и го гледаха право в очите, сякаш други мъже не съществуваха. Току погледът им се плъзваше и по-надолу…
След два дни вече всички от стая 19 си бяха разказали болежките и премеждията. Научаваха си диагнозите и се изумяваха: разбито сърце! После се хващаха за опашката на надеждата – лекарските предписания.
Бай Стайко, 73-годишен старик, не се предаваше и вливаше кураж на останалите. Бивш стругар осми разряд, авто и електромонтьор, нищо не се отърва от ръцете му, та досега.
– Чистачките на жигулито ли? Ще ги оправим и тях, и спирачките, нека си идат докторите в един часа. Ще слезем на двора, преди да заключат – насърчаваше Петър, който едвам бе пристигнал с 30-годишната си таратайка до болницата.
Бай Стайко беше нисък на ръст, но много бъбрив. Каквато и тема да се захванеше, все я извърташе към политиката. Как играели карти със Стойо Чочоолу, как оня си искал сливи за ракия от кмета на Тулово, и как всички хора преди си имали работа и се живеело спокойно и весело при бай Тошо… А сега какво: напрежение сред млади и стари, безработица, кражби, убийства, глад. Калпава демокрация. И той, по настоятелната молба на дъщеря си, станал селянин. Трудно свикнал след много по-лекия градски живот.
– Бабата има шипове в краката, как ли ги изкарва и прибира тез луди кози без мен – кахъреше се той за жена си. – Тази нощ пак я сънувах как ги доим заедно…
Болните от стая 19 всяка заран се редуваха и купуваха по един вестник, който се четеше от всички, а накрая сестрата, идваща за нощната смяна, го секвестираше по право, за да реши кръстословицата…
Най-младият в стаята беше 52-годишният дюлгерин Станьо. Той се застояваше най-дълго на предпоследната страница на трудовия вестник и току възкликваше:
– Глей кви цици има тази русата. А пък оня ден, да не повярваш – оная 36-годишната артистка, Орнела, с четири деца родени, какво тяло, какви бомби. Па и млад любовник си хванала…
Последният му трудов подвиг засега бе на Рожен, където паднал от три метра, натъртил си задника, но нещо скръцнало и по-нагоре, вляво. Той, инфарктът още през 85-та минал и заминал през него. Но сега – аха да го повтори. Още първия път лекарят го попита колко пие на ден. Е, па по 100-200 грама ракия, докторе, отговаряше, но после на нас призна, че 600 грама му били таман. На Рожен имало майстори от цялата страна, та додето се опознаят по нощите… Щото през деня много работа за събора имало. Така и по време на социализма не е работил – 20 години клатил крака в едно кечеджийско военно поделение… Е, пиенето и булките му давали малко зор тогава. Една му тряснала един път лакът и няколко зъба още му липсваха, затова Станьо малко заваляше думите, фъфлеше, карахме го да повтаря често казаното. Иначе беше висок и снажен българин, с добре оформен мустак. Но пари за нови зъби нямаше…
Още един бивш възторжен строител на социализма допълваше групата – 56-годишният инженер Иван Стояновски. Завършил навремето рабфак и издигнал се до ръководен пост в Азотноторовия завод край Стара 3агора. Сега – безработен, на това отгоре – и болен. Стенокардия в засилена форма.
– Костов я угелпи с тази приватизация, напълниха си гушите неговите хора, а той не смее нищо да им направи. Чака ги сами да се покаят. Бош лаф. А ние, дето се блъскахме в отровите по 30 години – аут! – заключи с апломб рабфак-инженерът. Легна по гръб и се хвана отляво под мишницата, където трябваше да е нараненото му от дежурства, ремонти, отровни думи и изпарения сърце.
– Та аз затова викам я, Царя да се върне, че народа го обича. Ще има ред като при Тодор Живков – обобщи бай Стайко и отново взе да доказва колко добре се живеело преди години. Как ходил на откриването на Храм-паметника на Партията на Бузлуджа, как Първият вложил капсулата, как я зазидали за поколенията. По предприятията имало всичко, че и за вкъщи можеш да си вземеш я инструмент, я електроди, я арматура. Тъй де, всеки, и по малко.
– Тъй е, всички крадяхме от общото и пак имаше – извъртя се по гръб инженерът – казана общ, а и жените кажи-речи – също. Аз като ходех на курорт, още от първия ден ги надушвах коя за какво е дошла. После чак в предприятието ми пишеха горките. А имаше и герои на труда, партийци в завода, удряха го на любов по цехове, канцеларии и чертожни маси – доуточни той морала на времето. Изглежда споменът го развълнува, защото сърцето му излезе от ритъм. – Веднага го хващам, изхвръква като птиче, става ми горещо, нещо ме жегва отвътре. Но тъй ще е тя…
– Но ти, бай Стайко, си стар комунист, пък искаш царя, не мога да те разбера. Нали го свалихте на девети септември омразното царство…
Разговорите отново поемаха хаотичния си път: селото, градът, животните, бабите, медицинските сестри, алчните арендатори, децата, внуците, приписаните апартаменти, добрите и корумпираните лекари и като за десерт накрая младостта и жените, които са имали, харесвали, обичали…
Така от сутрин до късна вечер, с изключение на времето за разходки по болничните алеи, преди и след обяд. Изпращаха пурпурния залез и се прибираха отново по леглата си тези симпатични и объркани строители на социализма. С разбити сърца, с разбити души. С очакване да доживеят изгрева на следващото утро….
===================
Йордан Цонев Атанасов е роден на 25.01.1943 г. в град Брауншвайг, Германия. Има висше икономическо във ВИИ „Карл Маркс”, журналистика в СУ „Свети Климент Охридски”. Електротехник в „Марица-изток”, специалист в Електронно-изчислителен център град Раднево, организатор в Окръжен съвет за култура – Стара Загора, секретар и председател на Народно читалище „Даскал Петър Иванов -1988″ – Стара Загора, журналист във в. „Марица-изток”, в. „Синя поща”- Стара Загора, в момента – главен редактор на в. „Литературен глас” – Стара Загора, издание на НЧ „Даскал Петър Иванов -1988″. Автор на поетичните книги: „Токов удар”, Профиздат, София, 1989 г.; „Невидима рана”, Издание на КДК – Стара Загора, 1992; „Монолог на дресьора”, София, изд. Литературен форум, 1993 г.; „Вода, пясък и дух”, изд. Пегас, Стара Загора, 1997; „Душата се завръща”, София, изд. Ателие Аб, 2000; „Овъглена светлина”, изд. Пегас, Стара Загора, 2002; „Страсти и географики”, изд. „Народно читалище „Даскал Петър Иванов”, Ст. Загора, 2003; „Семето на градинаря”, изд. Фабер, Велико Търново, 2005; „Насълзената трева ми каза всичко”, изд. „Славчо Николов и Сие”, Шумен, 2005; „Думи за врабец” – тристишия, хайку, изд. Български писател, София, 2007; „Да следваш водата”, изд. Фабер, Велико Търново, 2009; „Балканската линия”, изд. „Домино”, Стара Загора, 2009; „Машина за чистота” – избрана лирика, София, 2013, изд. Огледало. Съставителство и предговор на Антология „Поетични гласове Стара Загора”, Издателство „Народно читалище „Даскал Петър Иванов”, Стара Загора, 2004; Съставителство и предговор на Антология „Поетични гласове Драганово”, изд. „Народно читалище „Даскал Петър Иванов”, Стара Загора, 2005; Проза: „Хамовото семе”, роман, изд. Фабер, Велико Търново, 2011.
